„Взирайки се в дървото пред теб, не виждаш гората зад него“. Тази древна китайска поговорка ми я припомни съвсем наскоро един приятел и това доведе да разни размисли по темата. През последните 3-4 години в практиката ми на рекрутър често срещам следният профил на кандидати: опитен мениджър, при това с опит не само в управление на бизнес и функции, но и в менажериране на екипи; възраст между 40 и 45 години; не повече от средно ниво на владеене на английски език, широк мироглед, високо ниво на интелигентност, контакти в бранша, и... последна месторабота в резюмето – някъде до към средата на 2011 година. Въпросният мениджър е натрупал страхотен опит в годините на „златния дъжд“, работейки в български компании, които точно тогава са станали от джуджета на гиганти, поливани от този дъжд. Разбира се, никой не подценява професионалните умения на този мениджър. Факт е обаче, че в един момент той приема за даденост своето ниво на професионална компетентност и спира развитието на някои допълнителни качества – като например научаването на английски език или придобиването на сериозни компютърни умения. Че защо му е – нали има цял екип от секретарки, които му водят кореспонденцията, превеждат на делови срещи и дори му правят екселските таблици. И така в един прекрасен слънчев ден дъжда спира да вали над компанията – работодател и този топ мениджър е един от първите, които биват освободени – все пак, оптимизираме разходите, а този разход е един от най – големите, нали така... В следващата една година нашият човек използва до край всичките си контакти, както и вероятно за известно време се примирява, че единствения му доход ще е този от НОИ. Но той не губи надежда – да, криза е, но пък нали е страхотен професионалист, компаниите имат нужда от човек като него. Успява да поработва по нещичко за по 3-4 месеца, но в един момент и това приключва... Приятелите вече са изчерпали възможностите да му помогнат, познатите му в бранша започват да забравят името му, а обяви за мениджърски позиции... просто няма... А нашият мениджър е семеен, с деца и ипотечен кредит... И тук идва момента, който продължава да ме изумява въпреки натрупания опит с хора: след още една прекарана година в безработица, спадане на нивото на професионална компетентност, загубване и на малкото развити до момента умения за ползване на компютърни програми или владеене на английски език този човек ОТКАЗВА прилично предложение за работа под предтекст - „Усещам, че това не е моят работодател и с него няма да мога да работя добре“. Разсъждавайки по казуса, се опитах да разбера докрай гледната точка на нашият човек – той е натрупал ноу - хау; вярва, че е много добър в това, което прави и веднага ще може да създаде добавена стойност към бизнеса на новия си работодател. Продължава да вярва, че ще може да се продаде на почти същата цена, на която е работил в добрите години. Каква обаче е реалността? В реалността този мениджър е извън пазара вече две години. В реалността той е загубил част от професионалните си компетенции и мениджърски умения. В реалността дори неговият бизнес нюх вече е отслабнал. И не на последно место - в реалността той носи отговорност за издръжката на семейство и дом. И тук идва големият въпрос: коя е по - нормалната реакция - да откаже конкретно и реално предложение за работа и да продължи да вярва и да се надява, че съвсем скоро той отново ще същият онзи мениджър от преди две години, или да приеме работа с висока степен на неудовлетвореност и много компромиси? И наистина – трупайки рутина и навици, не свикваме ли да гледаме само в дървото пред нас, и така да изпускаме състоянието на цялата гора?